АРХИВИ ПРОДУКТИ УСЛУГИ FREETOOLS

НОРМАТИВНИ Д. БИБЛИОТЕКА LINKLIST


СРС В ПРАТИКАТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪД

В резултат на обширните си регулативни задачи и сериозния си интерес от защитата на националната сигурност, общественото здраве и обществения ред и противодействието на престъпността, държавата има постоянна нужда да получава, наблюдава и оценява информация. Индивидът, от друга страна, има нужда и право да защити определени аспекти от своя личен или семеен живот. Казано по друг начин, индивидът има право на зачитане на неговия дом и кореспонденция.

В своята практика Европейският съд се стреми да помири сериозните нужди на държавата със защитата на личната сфера, като подчертава, че всяка намеса в живота на едно лице посредством специални разузнавателни средства или събиране на информация трябва винаги да бъде придружена с достатъчни гаранции срещу произвол и злоупотреба.

В това отношение подходът, възприет от Съда, много напомня неговия подход към претърсването и изземването, дискутиран по-горе, по това, че необходимите гаранции касаят елементите прецизност, предвидимост, необходимост и пропорционалност, спрямо които Съдът преценява всички твърдения за неоправдана намеса в живота на едно лице.

От една страна националното законодателство трябва да бъде достатъчно ясно по съдържание, за да даде на гражданите достатъчно индикации по отношение на обстоятелствата и условията, при които публичните власти имат право да прибягнат до тайна намеса в правото на зачитане на личния и семейния живот, дома или кореспонденцията на едно лице.

От друга страна националното законодателство трябва също да посочва с достатъчна прецизност, позволяваща на индивидите да предвидят в определена степен възможната намеса, обхвата на всяка предоставена на властите дискреция и начина на нейното упражняване.

Намесата, когато е осъществена в съответствие със закона, трябва да преследва законна цел по точно пропорционален начин. В това отношение оправданията, които изключително са свързани с нуждата от защита на националната сигурност, като цяло не се приемат от Европейския съд като обяснение, тъй като не се смята, че националната сигурност предоставя на държавите неограничена свобода на преценка по отношение на тайното използване на специални разузнавателни средства спрямо лицата, намиращи се под тяхна юрисдикция.

По дело срещу Федерална Република Германия Съдът е имал повод да се занимае с подслуш­ването на телефоните в адвокатска кантора. Властите прибягват до тази мярка поради подозрението, че кантората участвува в обмена на информа­ция между затворници, заподозрени или осъдени за терористична дейност. Неколцина затворници, чиито разговори са записани, се оплакват, че противно на решението на съдия-следователя тези разговори, които явно не съдържат улики, не са изтрити незабавно след записа.

В делото Малоун е направен по-задълбочен преглед на подслушването на телефонни разговори от полицията или по нейно искане. Г-н Малоун е обвинен в нелоялна продажба на откраднати предмети. Полицейският служител, натоварен с разследването, разпорежда подслушването на телефонен разговор въз основа на заповед, издадена от министъра на вът­решните работи. Наред с това телефонът на г-н Малоун е „засичан" по искане на полицията чрез устройство, което автоматично записва всички набрани телефонни номера. Съдът се съгласява, че законите и практиката в Англия и Уелс, които допускат тайното следене на съоб­щенията, водят до намеса в правата на жалбоподателя по чл. 8. Тази на­меса е законна според приложимото право на Англия и Уелс, но Съдът приема, че тя не е „предвидена в закона" по смисъла на чл. 8, т. 2, тъй като приложимото право не установява дос­татъчно ясно съществените елементи от правомощията на властите в тази област.

Този подход е възприет и доразвит по-специално в две дела срещу Франция: делото Круслин и делото Хювиг. И в двете дела не се оспорва, че подслушването на телефонни разговори от полицията е намеса на държавен орган в упражняването на правото на жалбоподателя на тайна на кореспонденцията и зачитане на личния му живот. Поради това Съдът е призован да прецени дали Франция е действувала в съответствие с изискванията на т. 2. Той постановява:

„ Подслушването и другите форми на засичане на телефонните разговори пред­ставляват сериозна намеса в личния живот и кореспонденция и следователно трябва да се основават върху „закон", който е особено прецизен. От основно значение е да съществуват ясни, подробни правила по въпроса, особено като се има предвид непрестанното усъвършенстване на технологиите, изпол­зувани за тази цел”.

В делото А. срещу Франция Съдът приема, че записването на телефо­нен разговор, дори когато се провежда по инициатива и със съгласието на един от събеседниците и въпреки че разговорът е изключително и умишлено свързан с наказателноправни въпроси, засяга правото на зачи­тане на тайната на кореспонденцията на жалбоподателя. Френското пра­вителство изтъква, че записаният разговор не спада към личния живот. Съдът обаче постановява, че не е нужно да се анализира дали записът засяга и личния живот на жалбоподателя. Той също констатира, че вътрешното право не съдържа основание за намеса в правото на тайна на кореспонденцията. Поради това е извършено нарушение на чл.8.

Проблеми по българското право, свързани със специалните разузнавателни средства (СРС)

Тези средства в България се прилагат от 1997 г., откогато е в сила Законът за специалните разузнавателни средства / Д.В. бр.95/97 г./. В него изрично са уредени хипотезите, в които може да се иска използването на СРС, лицата, овластени да правят искания, процедурата по даване на разрешение за използването им, за изготвянето им и за използването на резултатите от тях.

Тази процедура изрично изисква /чл. 15 от ЗСРС/ даването на разрешение от председателя от окръжния съд, /на СГС – за гр. София/ за прилагането на СРС. Само в хипотезата на чл. 18 от закона – в случаи на непосредствена опасност от извършване на тежки умишлени престъпления или заплаха за националната сигурност СРС могат да се използват и без предварително разрешение на председател на ОС, а само въз основа на разпореждане на министъра на вътрешните работи.

Абсолютно необходимо е прилагането на СРС в този случай да бъде прекратено, ако в срок от 24 часа от започването на неговото прилагане , не бъде получено разрешение от органа по чл. 15, който се произнася и по въпроса за ползването на вече получената информация през този 24 –часов срок.

От сравнително малкото искания, които достигат до съдебната фаза на процеса, се вижда, че обичайно председателите на съдилища разрешават използването на специални разузнавателни средства в нарушение на чл. 14, ал. 1 от Закона за специалните разузнавателни средства /ЗСРС/. В този текст изчерпателно е посочено необходимото съдържание на мотивите към искането за използване на СРС.

Липсата на мотиви особено по отношение на установъчните данни на лицата или обектите, спрямо които ще се използват, както и на фактите и обстоятелствата, даващи основание да се предполага подготовка или че вече е извършено тежко престъпление, създават предпоставки за нарушение на правата на гражданите. Това е така, тъй като липсата на конкретизация в тези насоки дава възможност за разширяване на параметрите на приложение на СРС – за други действия, за различни обекти и т.н.

Чл. 18, ал. 1 от ЗСРС дава възможност без санкция на съдебен орган по разпореждане на министъра на вътрешните работи или на упълномощен от него заместник-министър да се използват СРС за срок до 24 часа. По този начин е дадена възможност за заобикаляне на съдебния контрол и на практика за по-продължително от 24 часа – с отделни последващи заповеди – използване на СРС по отношение на едно и също лице или обект. Липсата на гаранции срещу злоупотреба е в няколко направления:
1. Контролът от съдебен орган е предвиден само и единствено при искане за продължаване на използването на СРС за срока над 24 часа. В тези случаи (чл. 18, ал. 1 ЗСРС) съответните органи на МВР не са задължени да уведомяват съда, независимо дали искат или не продължаването на 24-часовото използване на СРС.
2. Основанията за използване на СРС без съдебна санкция са изключително общи и осигуряват възможност на органите на МВР на практика във всякакви случаи да ползват закрилата на закона. Понятията “непосредствена опасност от извършване на тежки умишлени престъпления” или “заплаха за националната сигурност” са общи и неконкретизирани и на практика дават неограничени възможности за нарушаване на правата на гражданите.
3. Няма никакви нормативни изисквания за съдържанието на заповедта на министъра на вътрешните работи или неговия заместник по чл. 18, ал. 1 от ЗСРС.

Според чл. 21, ал. 2 от ЗСРС в случай на необходимост срокът на използване на СРС може да бъде продължен по реда на чл. 15 от ЗСРС за период от над 2 месеца, но за не повече от шест месеца общо. Понятието “при необходимост” е също твърде общо и неконкретизирано и дава възможност за злоупотреби и оттам – за нарушаване правата на гражданите.

Според чл. 31, ал. 3 от ЗСРС материалният носител, съдържащ информация, която не се използва за изготвяне на веществени доказателствени средства, се унищожава от дирекция ОТИ в 10-дневен срок със съответен протокол.

В чл. 34, ал. 1 от ЗСРС се сочи, че контролът върху използването на СРС и на събраните данни е предоставен на министъра на вътрешните работи. Тази регламентация на контрола върху използването на СРС и на данните от тях е лишена от всякакви гаранции за правата на гражданите. Това най-ярко се очертава в хипотезата на чл. 18, ал. 1 от ЗСРС, когато в срок до 24 часа само и единствено министърът на вътрешните работи разрешава използването на СРС, който по силата на чл. 34, ал. 1 от ЗСРС би трябвало и сам да си се контролира.

Когато е използвано СРС, макар и при спазване на съответния ред, но се е установило, че не е имало основание или че не са постигнати целените резултати, то на практика е реализирана намеса в личния живот на съответното наблюдавано лице. След прекратяване на използването на СРС обаче наблюдаваното лице не бива уведомявано, че спрямо него са използвани СРС, което ограничава възможността му, гарантирана от чл. 7 от Конституцията на Република България да потърси обезщетение за нарушените му права.

Макар че съдебният контрол върху специалните разузнавателни мерки да е желателен, той не се изисква изрично от чл. 8 от Европейската конвенция, доколкото всяка национална система трябва да позволява достатъчен, подходящ и независим контрол от друг характер. Кой контрол обаче ще се сметне за достатъчен и подходящ, може да зависи от конкретната система.

Във всеки случай, процедурата в България, по силата на която министърът на вътрешните работи упражнява контрол върху собствените си решения, е изцяло несъвместима с изискванията на чл. 8, независимо от свободата на преценка, предоставена на държавите при избора им на регулаторния механизъм на специалните разузнавателни средства в борбата с престъпността.

Макар и използването на специални разузнавателни средства без предварително съдийско разрешение да е оправдано при определени неотложни обстоятелства, стига то да подлежи на някакъв друг вид контрол и да трае само за ограничен период от време (например максимум 24 часа), нужен е съдебен контрол както върху първоначалното 24-часово използване на специални разузнавателни средства по заповед на министъра на вътрешните работи, така и върху всяко последващо продължаване на срока на ползването.

В противоречие с чл. 8 от Европейската конвенция са и липсата на каквото и да е задължение по закон на Министерството на вътрешните работи да информира съдебните власти в рамките на 24 часа за започването на наблюдение, и пропускът да се подложи на съдебен контрол продължаването на този срок, макар и това продължаване да се разпорежда с последващи заповеди.

В случаите, когато националната система позволява предприемането на мерки за следене извън обхвата на съдебния контрол (поне първоначално и за кратък период от време), каквато е нормативната уредба в България, Европейският съд е постановил, че вътрешното право трябва да посочва с достатъчна яснота обхвата и начина на упражняване на дискрецията, предоставена на съответните власти (т. е. на министъра на вътрешните работи на България).

Съществуващото законодателство трябва да определи: категориите лица, които могат да бъдат подложени на следене, и обстоятелствата, при които наблюдението може да се предприеме; допустимата продължителност на взетата мярка; правилата за ползването, съхраняването и унищожаването на събраната чрез следене информация; лицата, имащи право на достъп до тази информация и т. н.

Това предполага, че правилата, уреждащи следенето, не могат да са прекомерно широки или мъгляви, докато решенията, разпореждащи наблюдението, трябва винаги да посочват причините, поради които използването на специални разузнавателни средства се налага спешно.

Националните норми трябва също така да позволяват на индивидите да имат достъп до независима институция, за предпочитане съд, пред която да могат да обжалват всяко решение, подлагащо ги на мерки за следене, както и начина, по който наблюдението е било осъществявано, независимо от наличието или липсата на решение на съд, с което се определя, че тези мерки са били оправдани и правилно изпълнени.

Още по делото Клас (решение от 06.09.1978 г.), по което жалбоподателите се били оплакали, че националният закон относно следеното не задължава властите да уведомяват подложените на наблюдение лица след приключването му и не предвижда средства за защита срещу разпореждането и изпълнението на такива мерки, Европейският съд е постановил, че жалбоподателите могат да претендират да са жертви на нарушение на Конвенцията по силата на тогавашния й чл. 25 (а сега чл. 34).

Из статия "ЕКПЧ – НАКАЗАТЕЛЕН АСПЕКТ НА ЗАЧИТАНЕТО НА ЛИЧНИЯ ЖИВОТ, ДОМА И КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА" от Панова

 

INDEX ЗА НАС КОНТАКТ ВРЪЗКА ФОРУМ

 

ВСИЧКИ ПРАВА ЗАПАЗЕНИ © СФЕРА ©